Пейзажната фотография, любителска или професионална, повече от всеки друг жанр в изкуствата се оценява като декоративна. Както Microsoft, така и Apple използват пейзажната фотография в естетиката на операционната си система, не толкова, за да предизвикат визуална метафора или да разкрият определен конфликт, а по думите на Валтер Бенямин, за да предложат „мигновено емоционално удовлетворение без интелектуални усилия, без изискването за разстояние, без сублимация.” В такава обстановка изкуството не се отнася толкова към това, което наблюдаваме, а към наблюдаващия, превръщайки пейзажната фотография в класическа форма на кичозно изкуство.

В „Скучни пейзажи” Новаков, в характерния за него стил и по майсторски начин използва иронията, хумора и посочването на абсурда, за да оспори това разбиране за пейзажната фотография. Очакването е тя да бъде отпечатана в голям размер и налице да е величествена и поразителна сцена. В изложбата обаче сме подканени да разгледаме изображенията отблизо и за наша изненада се разкриват ту смущаващи, ту забавни ситуации, в които общото е, че изобличават по духовит начин противопоставянето на нас хората със заобикалящата ни среда. Въпреки че може да се разглежда по такъв начин, работата на Новаков не е непременно екологична критика. По-скоро представя човешката фигура като малка част от по-голямата картина и там, където тя е ясно различима, съществува усещане за умора, загуба на посока и пълно предаване пред природата, която седи все така монументална и неподвижна във фона. А там, където има наша намеса, тя винаги е част от абсурдна, парадоксална ситуация, която не ни оставя друга възможност освен да я приемем през смях. Парадоксът е навсякъде, но е най-очевиден в снимката от Берлинския зоопарк (ограничителна институция), в който две сърни отдадени на любовен акт, упражняват своята свобода съвсем неподрпавено, без притеснение и претенция.

Освен противоречията, които Новаков изследва, тази изложба показва различен, но познат творчески подход към жанра на пейзажната фотография. За артиста изобразяването на красиви терени не е самоцел. По-скоро тази красота се използва като кука, а когато вниманието е хванато, визуални метафори комуникират сложната и често противоречива връзка между нас и заобикалящата ни среда.

автор на текста към изложбата: Васил Владимиров